Вот, машини, бюлетини. Ежедневно правим избор. Дали за президент, дали за някакви представители, дето само себе си представят, дали за цвета на чорапите сутрин. Всеки ден. Дали да минем по улицата с по-малкото дупки или по прекия път с повечето кратери. Избор. Всеки ден.

Такъв е животът. Се ла ви, както казват французите. Ние пък си викаме „Селяни“ помежду си. Пък после търсим някоя виличка из баира, че рахат от селянията в града.

А защо бягаме от малките родопски градове?

Лесно е.

 

Една утрин сред „селянията“

 

Събуждане в 6 часа. Красота. Тъмнина навън, но светлина в душата. И покой. Никакво движение по улиците. Булевардът край блока е пуст. Лай на бездомни кучета, но се ядва. В сравнение с купона на комшията отпреди часове. То не бе блъскане, викане, „уййй, даййй, яяяя“. Такива разни от джунглата възгласи. След като Тарзан налегна Джейн всичко се усмири.

Панелката заспа. До сутринта. Един блок, един вход, много хора, малко село в квартала на малкия град. Всеки със зора си, веселието, мъката и ремонтите.

А те като започнат.

Някъде къмто 8 сутринта. Звукът от къртача на съседния строеж преодолява новата дограма, превзема цялото жилище и се настанява победоносно в главата. Отеква навсякъде, околните панелки го прегръщат, след което препращат с бясна скорост за частици от секундата отново в дома ти. Ушите писват, а цялото съзнание е обзето от строежа на новата кооперация.

 

От терасата виждаш бъдещия блок

 

Кацнал е върху тревна площ, където може би десетки деца, може би, можеха да си играят на една площадка. Или може би спортен терен. Или може би нещо си. Може би.

Но няма. Някакъв пишман инвеститор строи кооперация. Пристигат бетоновози и наливат плоча след плоча. Докато не скрият слънцето. И скромните мечти на хлапетата, които трябва да ритат топка на улицата.

Спира автомобил. Слиза някакъв оплешивяващ чичо с търбух три минути пред него. Турил е слънчеви очила в тон с черния „Ягуар“, някоя си употреба. Застава заплашително и се репчи на децата, стигащи му до кръста: Стига сте ритали, беее! Ще ми ударите колата!

В тон с блеенето приглася и въздебелата лелка, слязла от автомобила. И тя се кара. Децата само скляпат на парцали. Отнемат им топката.

В този момент комшия се провиква от терасата:

-Еййй, недей се репчи на децата, че ще ти очукам „пумата“ ли, „пантерата“ ли, к`вот беше там на четири колела. Ако някой ти е виновен, че децата са на улицата, отиди се оплачи на кмета, че дава разрешения за строежи, а няма една детска площадка, камо ли игрище.

Долу, оплешивяващият с цайсите, в тон с автомобила, само върти заплашително глава. Пък блеещата в синхрон жена му казва тихо: „Ще го оправя този, нали знаеш, връзки имам“.

 

В този момент…

 

В този момент всички са заглушени. От строежа на метри започва да се чува музика. Някаква чалга и работниците крещят още повече едни на други. Един от тях дори репетира за голямата сцена. Споделя таланта си с всички живущи от околните сгради в припевите на Софи Маринова и разни други звезди в репертоара им „пачки, прашки и още нещо”. Надига глас, друг свирка, а чукането, моторните триони за талпите са съпровод.

Всичко е почти готово, а хористите са заменени от къртач.

Нейде, от вътрешността на призрачната сграда с дупки вместо прозорци, нещо издава неописуемия шум сякаш е гигантско чудовище с неразположение в стомаха.

Не го забелязваш, но имаш чувството, че при опит можеш да го докоснеш.

 

Часът е около 12

 

Нещо липсва. А да, шумът. Къртачът се е уморил и обядва. Като заговорихме за ядене и започва отчетлив звук от цепене на дърва. Иде нейде отгоре. Комшия е решил да приготви подпалки на терасата си. На печка е от години. Времето застудява, а в случая тактиката е 2 в 1. Палиш дървата и готвиш на тях. Топло на тялото, топло и на стомаха. Труп, труп, хряс-дървото не може да устои на волята на нашенеца.

„Дай ми това, айде по-бързо. Донеси го де! Е, как кое? Това, дето е до онова!”, заповедите се издават на стълбищната площадка. Мъж е насочил вниманието си върху концентрацията на съпругата си, която нещо трябва да му достави докато той почиства от натурии общата стаичка на междуетажната площадка. Всъщност, тя не е обща защото отдавна е била завзета по схемата „Първият по време е първи и по право”. Почистването се носи по всички етажи, но нещо се опъва, мамка му. Започва праскане и блъскане. Звукът се увеличава докато в един момент не е заглушен от друг. Далеч по-мощен. Нещо отново гъргори под терасата. Багер разкопава встрани от новостроящия се блок. Камиони изнасят пръстта. Часове по-късно в изкопа е изсипан бетон. Пльоснат като пресен кравешки екскремент, каквито са обичайна гледка из т.нар. „град“. Започва строителство на нова сграда, само на метри от все още недовършената. Операцията приключва надвечер.

Мигове на тишина. Последвани от музика. В този момент всичко е забравено, защото в съзнанието нахлува спомен, че комшията от съседния вход има рожден ден. Имаш покана. Тръгваш радостен към събитието. На слизане се спъваш в забравен кашон от изнасянето на съседа от общото помещение. Не си го видял в тъмното защото просто никога не е имало осветление във входа. Теглиш една и продължаваш. Бегом сега към другата дандания…

 

По улиците

 

„Виж го какво прави тоя! Само скивай за какъв селски бек става на въпрос!“, посочва таксиметров шофьор. Автомобилът пред него завива рязко вляво, а водачът не дава мигач. „Това не се случва щото на тоя нещо не му е наред по колата, а щото така е свикнал. Той не пуска подобни сигнализации. Никога не го е правил. За какво му е на цървула? Чел е някъде по изпита, че има такива приспособления по автомобилите, но на него не му се налага да ги използва. Даже дали знае къде са? Ей така ще се изтрепем, бе! Ей така заради всеки селяндур, слязъл от баирите, дошъл в града и започнал да живее наравно с хората“, завършва тирадата си водачът. Не пести „хвалби“ и за колегите. Скоро някои щели да си регистрират ЕТ „Дойдох от баира“. Тъпи, прости, некадърни, мигачът щял да ги удари в сметката за ток.

Така е по улиците.

Селото е далечно минало. Добре дошли в света на новите граждани. Велсоме (welcome) в съвремието, където посрещат по парите, не по мазолите.

 


Селото

 

Един обществен строй предизвика велико преселение в Родината. Селото стана желана дестинация единствено за през уикенда. До ден днешен градовете се изпразват от тръгнали си хора по милите им бърчинки. „На вилата отиваме" е „кодираното" задание към GPS-а. Всъщност връщането у дома към порутената къща на село с прилежащия й двор, е презареждане. Багажниците се пълнят с буркани, чували, кашони, пълни с цялото продоволствие, което ще откъсне гражданите от ежедневието им на марш из хранителните вериги.

„Всички сме селяни, няма нито един гражданин", бе казал един комшия докато носи две връзки праз към петия етаж в панелката. Няма да ги яде веднага, разбира се. Целта е да бъдат засадени в две кофи на терасата, а той да се възползва на трапезата от тях, когато му хрумне. Същото важи и за киселото зеле, „обесените“ меса по терасата и т.н. подробности. Балконът на съвременния гражданин се е превърнал в мини-градина. Там е стопанството, там е поминъкът, там е истината.

 

Градът

 

В същото време жесток наплив от градски хора, които искат отново да живеят на село. Там е спокойствие, далеч от джангъра на неописуемата селяния в града. Един малък ренесанс за баирите. С тази разлика, че новоселяните идват с торбичките от Била и с шумните компании и като се почне… До заранта. Правилата не важат.

Едните садят домати пред новата „ултра модерна“, както рече инвеститорът, кооперация, другите им купуват имотите в село. Но „садят“ домати в чиниите за по няколко лева от хипермаркета в града. Кръчмата е беседката в двора, докато за онези, новоградските-мазето или кварталния магазин.

Объркана работа.

 

И…

 

Като се съберат тези два чешита хора, става мазало. Един вход народ не могат да се разберат помежду си. Президент на панелката, дето се вика, не могат да изберат. Пращат народни представители единствено за пиянски норматив из избите…

Какво остава разбирателство за цяла държава. Коалиции, „да седнем, пък да се помилваме, кой крал-крал“.

Няма как да стане. Нашенци се обединяват от няколко неща-пари, пиене, всеобща омраза.

Интелектът е в буркани в мазата, всеобщото благо-под карантина. Смелостта идва от „Ягуара“ и „връзките“ на жената, пък децата… само да не чупят нещо по новия строеж, че к`ви шамари после.

Жельо МИХОВ, 24smolian.com


Share To:

24rodopiavtor

Post A Comment:

0 comments so far,add yours

Съдържанието на 24smolian.com и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на 24smolian.com, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на 24smolian.com, посочване на източника и добавяне на линк към 24smolian.com.
Използването на графични и видео материали, публикувани в 24smolian.com. е строго забранено. Нарушителите ще бъдат санкционирани с цялата строгост на закона.
24smolian.comне носи отговорност за съдържанието на коментарите под публикациите.
Администраторите на блог-форума запазват правото да ограничават или блокират публикуването им. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.


Родопи Смолян - FACEBOOK I Родопи Смолян - FACEBOOK I Родопи Смолян - FACEBOOK I Родопи Смолян - FACEBOOK I