Любов и вино vs. мляко и тор: Свети Валентин в града, мръсният Гаврош в селата

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество/Регион

 

Певицата обикаля из масите. Върти задник и дава всичко от себе си.

Хонорар.

„Сядам и пия питие на бара, да пробвам мъжете вадя си цигара. Запалки веднага блясват в тъмнината, свалячи ме гледат жадно в устата...“

Цитат.

В главата й само огън. Алкохол и…

Свети Валентин. Нареченият празник на любовта. Пиене и секс с други думи. И оборот на кръчмите.

Така отминава купон след купон. С участие, музика и меню за няколко десетки лева. Куверт за ку*вари. Пардон, зажаднели за удоволствия дами и господа.

Розовият свят през розовите очила.

 

Сега едни реалности

 

В едно село. Кръстено на краварите.

Той се приближава с празна туба. Мърмори нещо по пътя. Дрехите му са работни. Белязани от труд. Мъжът е на 42 години, но изглежда доста по-възрастен. Усмихнат, брадясал. Гледа няколко крави.

Краката му обути в гумени галошки. С тях побутва смачкан фас на земята.

Ръкомаха и обяснява. За субсидии за животните, за живота. Усмивка. Пали подадена цигара. Дърпа и пуска дима. Грабва празна туба и търси вода, за да я напълни. Няма време. Кравите чакат.

 

Пак в града-гладен оставам

 

Магазините в града бяха подготвени за Свети Валентин и Трифон Зарезан, както за всеки празник, който се зададе. Микс версия католицизъм/православие/традиции и бит. В чисто търговския им смисъл. Вина и цветя „продуктово позиционирани“ на централни места.

Възрастен мъж влиза в една от веригите. Зачервил бузи, видимо премръзнал. Гледа китките и констатира на глас:

„15 лева, 25 лева… Аааа, не! Гладен оставам, пари не давам!“.

Обръща се и пуска монетите за едно кафе от машината до касата. След това излиза навън, продължавайки да мърмори.

 

Цените

 

„Една шопска не мога да си направя. 6,50 лева за краставици, 4 за домати. Лук лев и петдесет. Как да стане? То една салата излиза като да я излежиш като откраднеш. Щот не може си я купи“, казва пенсионер от града.

Тегаво е. Дори ракията не върви както преди.

Между стените на апартамента прочитът на новините по телевизора е друг спрямо тези по селата.

Там е още по-голяма мъка, ама няма време за телевизия.

 

„Въздух има...“

 

Така казва 65-годишна жена от родопско село.

Преди години е гледала около десетина крави. Сега има само една, с малко теленце.

„Стига ми“, казва родопчанката, за която проблеми на село няма. Дава сено в двора на добичето, а после ще го пусне на паша из баира. То ще се върне само…

Животът в селото, където за „краварката в левия ъгъл“ не са чували. Защото във всяка къща има от една до пет крави. А общо в населеното място са над 400. Овцете над 200.

Тихо е там. Навред чукари. Водата идва от върха. Докъдето погледът стига е все така. Тишина и въздух.

Част от младите са по чужбина.

Тя не е напускала селото. Дошла е като снаха в него. Това е животът й, в който има въздух, както казва.

 

Ракията в блоковете

 

„Търся да купя ракия. Ама и тя стана скъпа. 6-7 лева беше килото домашна преди година. Сега е десет лева. Трудно стана. Няма дори за салатата. А и тя стана непосилна за пенсионера. Какво да правим? Чешмяна вода ще пием. Ако има. Пък и тя поскъпна, какво ще струваме не знам. Нашата свърши де, младите да мислят“, казва пенсионер в града.

Родопският град, заобграден със села, но пак трудно.

 

Магазинът по селата

 

Върти волана по около 80-90 километра на ден. Оборотът му е 300-400 лева. 30 дава за дизелово гориво. А тефтерът му е пълен с… вересии.

„Хората нямат пари. По селата е така. Няма работа, няма пари. Възрастни дават само на пенсия. Около 600 лева са борчовете. Плащат ги като вземат, а после пак започват да записват“, споделя един 62-годишен мъж. Повече от десетилетие разнася основните хранителни продукти из десетки села в Родопите. Най-важният може би човек за хората в тези населени места, където магазини няма. Носи им от самобръсначки до солети.

„Хляб, ориз, сол, захар, олио, сухи пасти. Какво да вземат хората? По 160 хляба продавам на ден“, споделя мъжът.

Купува пакет ориз за 3,15 лева, продава го за 3,40. 25 стотинки надценка.

Вересията следва и мобилната търговия. Хляб назаем, олио назаем, един… живот назаем за най-необходимото.

 

Изводи

 

Народът ни е беден. Не че няма имоти. На това е богат. Разполага с всичко-прекрасна земя, къщи из селата, поне по един апартамент в града. Но е тъжен. Не може да ги поддържа. Не може сам да се издържа въпреки усилията. Не вижда светлина. Деца и внуци зад граница. Пращат или не пращат-няма никакво значение. Всичко това е унижение, защото той иска да се издържа сам, но не става. Но пък може да залага. Всите имоти, за да се почувства като пенсионер от Германия, „преди войната“. Народ, докаран до ръба на собственото си оцеляване, който трябва да благославя великия миг, че бил приет в „Клуба на богатите“.

 

„Ебаси богаташите,

 

е*ем ти ес, фес и всичкото!“, казва Иван/Хасан от квартала. Те са наричани обикновено с Ганьо. Това е отговорът на всички техни щения и претенции от „умните и красивите“, финансирани щедро от всякакви НПО. Такива, които не живеят в техния свят. И ги наричат прости и неразбиращи.

Господари, слуги, рая. Унизени и оскърбени. Новобогаташи, аристокрация от кръчмите с чалга певиците, които въртят задници. Задници въртят и от новата буржоазия.

Мръвка и прашки. Тенекии на четири колела, ново строителство. Всичко ток и жица.

Красотата, огледала се в счупеното огледало.