Свещените крави в политиката не схванаха: Шофьорът Станко „спря” танковете и вози „спокойствие” за 20 евро

Един депутат поиска създаване на трансгранични коридори за миграция на животните. Идеята за сокаци на пашата обхваща общата граница на България и Гърция. Също и избирателния ареал на народния представител.

Интересно е поведението на политиците. Веднага след парламентарния вот започва едно масово преживяне или млекоотдаване към определи стопанства, спомогнали класовата неправда спрямо останалите „говеда". Това едно на ръка. Най-лошото на едни подобни говеда е че като се напасат и мислят останалите за по-големи хайвани. Както и да е. Мераците за транспортните коридори са факт. Поне тях. Идат избори, заради едното преживяне какви ли още няма да се родят, но нейсе. Изводът? Пасящи гръцки говеда ще спасяват спящи български стопани. Всичко е въпрос на хранене, спокоен живот и будна полит промисъл. Анджак, като заговорихме за последното, то отдавна е открило своите коридори на спасението и най-верни последователи. Те пък „спасяват" ежеседмично съществуването на полит говедата, смятащи „вся останалая сволоч" за непрокопсани пасящи.

Всяка седмица от БГ реалността потеглят бусовете на БГ толерантността към статуквото. Стотици шофьори превозват нашенци зад граница, запътили се обезателно за „по някое евро". Тръгват от всички по-големи градове в страната и покриват с дейността си цялата територия. Бусове от всякакъв калибър. Пълни са догоре с багаж, изпращан от роднини в България и с по няколко пътници. Разтоварват по различните по-големи градове на Италия, Германия, Франция… маршрутите са дълги, както и с несекващите клиенти на превозвачите. Някои са започнали дейност от 15-20 години, други тепърва стартират. Някои все още въртят волана без почивка, други само дават команди на шофьорите си по различните дестинации. Всички са доволни. Едните печелят няколко стотин евро чисто на курс ежеседмично, за други това е единственият допир с най-близките зад граница. Сигурното е само, че тези хора не са избрали мизерстващата реалност на ниския доход в забутаната провинция, а пътеката на оцеляването, в която освен географската позиция, държавата няма никакво участие в чисто административния си вид. Не се лъжете, подобни нашенци са истински патриоти. Как да се обясни фактът, че БГ пенсионерка в Италия дава по 10 евро на шофьора на буса всяка седмица за „сноп" български вестници, неструващи у дома и 1/3 от цената си. Не че ще стане нещо по-информирана, просто ще чете на собствения си език. Ще научи нова рецепта за туршия от страница 34 и след това ще я сподели по Skype със сестрината си щерка. Ще зацъка с език заради въодушевеността на ежедневниците в информацията за всеобщата мизерия и обедняване на населението. Бъбрейки с племенницата ще затвърди мнението си, може да започне да й търси работа, а тя самата ще забрави отново мисълта за дългоочакваното завръщане у дома. Накрая ще спечели единствено българската икономика с новоналятите евра от отчаяния гастарбайтер. Последният ще стиска зъби, ще понася поредните порции унижение и ще праща валутата. След седмица отново ще разлиства българска преса с умиление от родната реч и страх от родната действителност...

 

***

 

„Приятелят ми кара бус за Италия. Всяка седмица. Разведен е, аз също. Живеем заедно. Рядко го придружавам в курсовете. Работя на Апенините", разказа жена от Северна България, чийто мъж е един от многото шофьори на микробуси, които кръстосват Европа, превозващи пътници и багажи.

„Когато пътуваме заедно, най ме разчувства, виждайки сълзите в очите на хората, които се събират след дългия път. Всеки от тях има своята съдба, своето минало, болки, радости. Пътуват тихо в буса. Не приказват много. Отвсякъде са. От юг, север. От Родопите, от Балкана, морето. Питат постоянно само кога ще пристигнем, особено хората, които не са пътували. Всички шофьори отговарят винаги с „Когато стигнем, ще ти кажа". Минаваме граници, маршрутът е стотици километри. Най-важно е да стигнем живи и здрави, да закараме хората и багажите. Прегръдката с близкия им в края на пътуването е повече от разчувстваща. Толкова много хора живеем разделени. Само заради уж по-добрия начин на живот.

Карали сме с километри встрани от последната ни точка, за да закараме малка чантичка до жена, работеща в селце в Северна Италия. Първото нещо, което направи тя бе да прерови и намери снимки на внучето си, родено в България. „Какво да направя, не ме пуснаха да си отида след раждането, не разбирам от модерните технологии и компютри, изпратиха ми снимчици. Ето го, вижте-на баба сладкия…", вика жената и освен заплащането за багажа ни даде и бутилка скъпо вино. В този момент чувстваме, че това не е само работа. Ние събираме хората, радостни сме, че поне и за част от секундата споделяме с тях от щастието им. За този кратък отрязък от време забравяме всички перипетии по пътя. А те понякога са много. Карали са ни да сваляме целия багаж на митниците. Разглеждали са всяко едно чорапче, гащи и така нататък. Лошото е че никога не знаем със сигурност какво носим, особено в багажите, които пращат хората. Може да има всичко… неща, с които направо да ни вкарат в затвора. На един колега откриха стекове цигари без бандерол. Толкова глоби плати, толкова главоболия, а багажът, който превозваше бе за едва 20 евро. Затова предупреждаваме хората да не носят забранени неща, техника без касови бележки и т.н. Разчитаме и на тяхната коректност, не може да им бъркаме в багажите. Спомням си как в буса на друг колега, в една пратка, откриха трюфели. Колко разправии имаше…".

 

***

 

„Караме и коли. Поставяме платформа за буса и газ. Почти всички колеги си имаме координатите. Особено с тези, които обслужват близките или районите, които и ние", разказва друг шофьор. „Трябва да си помагаме взаимно. Например аз имам пътник до точка С, но пътувам само до Б. Тогава се обаждам на някой от другите, които са в тази посока, чакаме се на някое място и прехвърляме човека. В зависимост от разстоянието той си доплаща и продължава. Достига без проблем крайната си спирка. Друг път аз взимам багаж в моята посока от колегата. Това е занаятът ни. Всяка седмица отиване и връщане. Носим стекове лютеница, вестници… какво ли не. Носил съм дори и бидон с кисело зеле. На място се разпродава всичко. Българите си търсят нашенското, в която и точка на Европа да се намират. Естествено на по-висока цена. Всички са доволни. Те ни чакат като топъл хляб, ние си изкарваме хляба благодарение на тях. Те са гурбетчии, а ние-не знам, как трябва да се наречем. Постоянно сме на път. Малко сме си вкъщи, малко навън. Всъщност, къде е вече „у дома"? Наемаме квартири зад граница, ползваме ги като втори дом, някои дори с години. Някои хора са от толкова време в бранша, наели са си шофьори, имат по няколко буса и само си „мърдат пръста", дето се вика. Шофьорите, зависи, получават по 1500 лева на месец, различно. Отговорността е голяма. Не само, че возят хора, тези хора трябва да стигнат живи и здрави до последната си спирка каквото и да стане. Помня един мой курс. Возих три жени в буса. Двете бяха по-засукани такива. Наконтени, отиваха при мъжети си зад граница. Хърватски митничар помисли, че карам проститутки. Не искаше да ни пуска. Хареса си едната и казва „Така и така ги караш, дай да пробвам тази". В прав текст си рече, че ако тя не отиде с него, няма да ни пусне. Върнахме се с буса и чакахме на „ничията земя" десет часа-да му свърши смяната, да сме сигурни, че ще се разкара и да можем да минем. Жената трепереше през цялото време. Беше в пълен стрес. В такива ситуации и рушветът не помага. Въпреки, че в други е ключ за всяка врата. Лакомията, която съм виждал за по двадесетина евро по гишетата на Хърватска и Словения… хм, никой да не си мисли, че корупцията съществува само у нас. Божеее, колко „глад" има и оттатък границите ни! Изобщо с много митове се залъгва нашенецът. Първо-не всичко наше е лошо, второ-в чужбина никак не е рай, дори за родените там, трето, четвърто… Като изключим анализите обаче, едно е сигурно-нашенците бягат от родината, за да припечелят някой лев, ние сновем из Европа за същото, а в голямата си част парично-стоковият поток е насочен единствено към България. Носили сме от чорапи и фланелки, през кафе-машини до огромни плазмени телевизори. А колко хора у дома разчитат единствено на пратките, там е тъжната истина, там е разковничето на българското оцеляване, това е слабият лъч надежда в тъмния тунел. Угасне ли и той, не ми се мисли…".

 

***

 

Седмица след седмица… Гурбетчията разлиства донесеният му със закъснение от няколко дни ежедневник, хвърля жаден поглед по първите страници и свива в ръце няколко вестника-ще ги чете по-късно с подобаваща наслада и заинтересованост. Ще чете за силикона на, за хотела на, за пенсийката на, за убийството на заради същата пенсийка. Ще цъка с език и меракът му за родната стряха ще охладнее. Поне за седмица, до следващата пратка. „Еба си новините, еба си и вестниците!", ще си каже. Направо са за награда „Ударник в производителностт на гурбетчии". Стълбът в семейната икономика. Предвид обаче привързаността им към властимащите и станалата традиционна рубрика „Микрофонът е ваш", то печелившите са отново „преживящите говеда".

 

Жельо МИХОВ