24smolian.com/ОбществоУсещането за празници се носи дори из въздуха. Ведно с ароматите на несигурност, сътресения, нестабилност, смяна на валута. Нещо познато за прибиращия се гастарбайтер, който през ден виси в някой чейндж.
Но това не е политическа тема. Има време и за нея. Ще дойде с бясна скорост след 1-ви януари.
Сега е по-друго. Съвсем малко.
Всъщност навън мирише по-скоро на кюмюр. Особено като падне мъгла. Димилищата от комините не могат да се понесат нагоре и миризмата полепва сякаш по дрехите. Вдишваш дълбоко, бузите поруменяват, а уханието разчовърква дълбоко някъде в мазето на спомените. Човек потръпва от студ и влага, но в този момент от килера на съзнанието със скърцане връхлита онова чувство още от детство - мирише на зима, значи и празниците не може да са далеч...
„На зимата това й е най-хубавото, че…
…никой не може да разбере пиян ли си или се пързаляш, ако скове лед“, думат старите пиячи в махалата. За тях общо взето почти през ден е празник. Сутрин се започва на кафе пред кварталните магазинчета. Съвременната гаражна верига обикновено примамва подир него с някоя биричка. Чува се дзън и след това едва доловимото къл-къл-къл. Британски учени били доказали, че звукът от отваряне на бутилка с алкохол и наливането му в чаша успокоявал нервите на чиновника. Разбира се, че е вярно! Още по-добра терапия пък е изливането на течността дори когато е пропуснато участието на излишна посуда. И така до вечерта. Часовете минават, хората се сменят, питиетата също. Ката ден.
Значи картината е следната: Сиви панелки, студ, магазинчета и пред тях няколко групички пиячи всякакъв размер. След мръкване пък е най-доволно. Палят се свещи, подреждат се патрончета, някоя тава с туршия, други разни мезета от мазета и „Еврика!“, друг вади мобилен телефон с поредица народни песни, звучащи от него.
Това е предпразничната треска на нашенци от малкия град. Такава им е и следпразничната, както и далечпразничната. Ежедневни мохабети за малките радости, тъги, загуби и победи в борбата с оцеляването. Делник след делник, празник след празник. Успешен и неуспешен ден окончават с поредното дзън и къл-къл. С други думи-евридей еврика!
Такава е тя предпразничната обстановка. Тя и следпразничната е същата де. Разликата е само в количествените измерения. Качествените не са мръднали.
Един от най-съществените въпроси…
… по това време на годината е „С кого и колко“. Най-коварното място в търсене на отговора пък може да се превърне собствената тераса. Бидон със зеле, кофа с посят праз, сандък с дърва и подпалки, туби с ракия и вино, буркани, дрехи на простора-опасно място. Особено за засилен нашенец, бързащ да си набави туршия и да сипе домашно питие. Като нищо се е оплел и получил някоя контузия. Тогава може и да реши да сръбне нейде навън, пък било то и в студа.
Та така се формират най-добрите неправителствени организации. Онези НПО-та пред местните гаражи-магазини, които заздравяват духа на квартала. Свещта гори, пламъкът й хвърля насоки къде е посудата на масата, а благодарение на нея ръцете никога не могат да доставят набодения карфиол от туршията в нечия чужда уста.
„Дадоха пенсиите по-рано този месец. Чуваш ли, пенсио! Не оглушавай, когато се заговори за пари и за потребностите на общата софра“, казва мъж от компанията на подобна маса.
„Да, бе, дадоха. Какво искате да почерпя?“, отговаря възрастен човек, свил се на две на стола, но упорито понасящ атмосферните условия нейде към 8 часа вечерта.
„Каквото ти е на сърце, тук никой не е придирчив“, е напътствието. Следва сервирана половинка ракия на масата. Магазинерът доволен, съзаклятниците край свещта също. След малко втори се изправя гордо, за да достави нещо за мезе. Друга бутилка се озовава на масата, а нова свещ поема пламъка от предишната.
„Измислих какво ще направя за празниците, за да изненадам родителите на жената. Щели да идват на обяд за Коледа“, подема друг и надига пластмасовата чашка. „Уникално съм го намислил. Пълнени охлюви!“, произнася гордо и чака очарованите погледи на останалите в НПО-то. Получава единствено леко цъкане от единия край на масата и подигравателно кикотене от другия. „Обяснявам на жената откъде да ги купи, как да ги приготви с ориз и гъби. Как внимателно да ги пълни и в крайна сметка получавам мечтаното „Глей си работата!“. Тя ще си приготви каквото знае, а моят достъп до дома и мотане пред погледа й ще бъде забранен. Така от сабалян съм на бира, впоследствие, пропуснал пристигането на гостите и победоносно дошъл точно за сядането на масата. Обядът минава, роднините си тръгват, а аз доволно излизам на „втора обиколка“ насам. Тактиката е безупречна, успеваемостта й е гарантирана“, довършва рецептурния план видимо един от „гениите“ на малката групировка край свещта.
„Това се вика финес! Пълнени охлюви, за да ти мръзне задника цял ден навън. Евала!“, тресе се масата.
„Ти си същият като един мой комшия. Оня твърди, че като говори на джибрите и киселото зеле в мазето си, те ставали по-бързо. Разбирали го, харесвали неговия глас. Затова не пуска никой вътре като прави заготовките за зимнината. Чужд глас им действал зле и нищо не се получавало“, обажда се друг от компанията.
„Какво общо има това с моя план?“, пита „геният“.
„Нищо освен, че са еднакво прости и двата“, получава отговор.
Следва малка глъчка, наченки на скарване.
Пламъкът на поредната свещ вече започва да достига гърлото на бутилката, в която е забодена и тайфата тръгва полека да се изнизва.
Когато в града започнат да никнат изкуствени елхи всякакъв калибър,
то това е сигурен признак, че празниците наближават. Китайските магазини заприличват на предградие на Пекин, гледано отдалеч. Всякакви светлини, лампички, вакханалия на цветове и ценови изкушения. Коледната украса на малкия град. Светят магазините, свети и в душата на нашенеца. Няма нещо, чиято имитация да не може да бъде закупена на изключителна цена. Не съществува такъв вариант за празниците.
Няма и пречка за тийновете да си направят купона въпреки всякакъв род закони и агенции за закрила. Да не се случите до празен апартамент в новогодишната нощ, а някое внуче да е изнудило за ключовете. Ще бъде чудно. В купона могат да се включат на по-късен етап както патрулки, така и някоя линейка.
По стара традиция…
…купонът за Нова година се започва още от Стефановден. Кой уцелил именник, кръстен на първия светец - уцелил, кой не-пак може да заседне при НПО-тата. Или в най-лошия случай да сформира свое собствено. Пък дори и сам да е председател, секретар и член. Но като се засили глътката оттогава, та до… ранни зори на 3 януари. Култовото обаче е в генералната репетиция на 30 декември. Пробват се всички питиета и мезета за официалната част. Последна тренировка на терен, дето се вика. Къл-къл-къл, а на сутринта организмът е като тренер-отбелязва кое, как, в каква последователност и по колко пъти по време на мача. Има си обаче и таланти в спорта. Начукват се още от сутринта и в ранния следобед заиграват „Полегнала е Тодора“ до към 6-7 вечерта. После се засяда и почва истинският мач. Другото е ясно. Гърмежи, заря, викове, истински бунт. Една година комшия дори хвърляше буркани от терасата. Свършил му бе арсеналът, а бе изпаднал в истински екстаз от заприличалия на Бейрут квартал. Бурканите се разбиваха, а той крещеше неистово.
Всеки има собствени разбирания за веселба.
Та като се отворят вторите клапи на жадните за празници и инерцията ги кара догодина. Тя стихва едва няколко дни след Ивановден. Намаля скорост докато напълно спре. Иде ред на махмурлука. А той пристига бесен и гневен ведно с всички бонове за масрафа по празниците.
Хлъц, тишина и спокойствие в квартала тогава. Все по-рядко се срещат хора, НПО-тата също са преустановили дейност поне за месец, а бунтовническият плам си е заминал като кюмюрен дим през комина…
Мирише, наистина мирише на празници. Натрапчиво, с ухание на дим, кисело зеле, домашна ракия и предизвикана благотворителност. Махмурлукът ще тушира всеки плам и ще превърне новата година в най-обикновено продължение на старата. До следващото „Наздраве!“ и къл-къл-къл по различен повод.
Що ли тъй ежедневието ни се превръща в диагноза? Или просто е заради уханията рано сутрин и изпаряващата се надежда в делника?
Еб*ш ли му майката.
„Родопи voice“
.jpg)
