Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество
Пламъкът, който не трепва. Топи вощеницата бавно. Восъчни
сълзи се спускат, но посланията са в друга посока. Нагоре към свода. Огънят и
топлият взор. Сърцето, забавящо ритъм. Съзнанието извън суетата на света.
Молитвата от безмълвните устни. В тишина и кротост. Далеч, далеч от този свят,
подчинен на насилие и алчност.
Детето излиза от храма. Навън е сиво, скапва.
Приведен старец. Подпрян на патерица, стиска празна чаша от
кафе. Погледът му е само в нея. В монетите, които е събрал. Ще бъде там, докато
службата свърши.
Детето се спря, разрови в джобовете, ошета ги основно.
Извади всичко, което имаше. Мина и го сподели със стареца. Каза му „Прощавай,
това е всичко“, и потегли с клюмнала глава.
Човекът с патерицата го проследи, не отклони поглед от това
дете, докато то не се скри далеч по улицата.
Край храма, където е само молитва и вощеници, мирис на тамян
и тишина.
Там се случва то. Това, което най ни липсва.
Всичко останало е край нас. Застъпва, тежи, натиска, смачква…
***
Свирепата действителност на улицата.
Тя е дете. Напуснала е дома си. Неясни причини дори за нея.
Среща я мъж. Приласкава, иска да я нахрани, кани я у дома
си.
Навън е поредната сива надвечер, вещае нощ, в която доброто
не намира място. Изпъдено, бито с тояги и зловеща усмивка.
Тя приема.
Жилището е тясно, в него има още двама мъже. Сипват й
алкохол. Тя се опива бързо. Събличат я.
Първо единият, после другият, после… Изхвърлят страстта си
навред. Продължават да пият, смеят, забавляват.
Домакинът решава тя да има още един за вечерта. Но и да
извади пари. Хваща я и кара на строеж. Във фургона е охраната. Само срещу пет
единици пара старият пес се нахвърля върху нея…
Следваща нощ, две, седмица, месеци. Тя е използвана, за да
вади жалките пари на впианчения си „спасител“ от онази надвечер, която
предвещаваше злата нощ. И е принудена да го прави навред. Паркове, пейки,
храсти, фургони, строежи…
Свирепата улица, която поглъща жива плът…
***
Мислеше, че е специален, но незабележим. Вътрешно онова нещо
искаше да разкъса обвивката, да излезе и се покаже на всички. Да го забележат,
оценят.
Те не го правеха, а в него бушуваше това другото. Дето го
отличаваше от останалите, ама те извръщаха погледи и не вдяваха това съвършенство,
което си бе чисто негово.
Повярва, че всичко което пожелае, може да постигне сам.
И жадуваше.
Затова една вечер грабна брадвата. Отиде до съседния блок.
Прескочи терасата на първия етаж и се промъкна в жилището на своя позната. Тя
спеше с детето си в спалнята.
Замахна и започна да сипе ударите. Целеше се в главите.
Момиченцето уби с два. Нанесе втори, защото… „продължи да ме гледа в очите“.
Претършува всичко, откри пари, прибра ги.
На другия ден отиде с майка си на пазар. Купи си нови
маратонки. Искаше – постигна го.
С тези кървави обувки го вкараха в затвора…
***
Какво се случи тази вечер в главата му, сам не знаеше.
Потегли с колата, но…
Припомни си, че бе намерил ключовете за жилището на леля си
в нея. Изпуснати. Не й ги върна. Може би още тогава престъплението покълна в
него.
Намали скоростта и направи обратен с автомобила. Леля му
беше нощна смяна в завода, а братовчедка му сигурно отдавна е заспала.
Паркира пред блока и влезе във входа. Отключи вратата и
започна да броди като демон из стаите.
Момиченцето спеше…
Откриха го по-късно, удушено. Така е било притискано, че му
е счупено зъбче.
Бе арестуван по-късно.
Искаше да влезе в затвора, защото навън го чакаше мъст…
***
Шест трупа. Секта и ритуали, култ към личността, тотално
подчинение. Педофилия, богато заплатена.
Шест трупа в снега.
Странни родители, които пращат съвсем малки деца в обятията
на човек, когото считат за „свят“. И плащат за това, плащат много пари. Плащат
и с децата си.
Шест трупа.
Бесовете, които обладават, изпълват, властват. И не търпят
неподчинение. Те разкъсват всичко човешко, напомнящо им за божественото. Те се
хранят с долните страсти, с низостта на окаляните души.
***
Отново бе неделя. Детето излезе от храма. Огледа се за
възрастния мъж с патерицата и чашката с монети.
Нямаше го. А, времето бе слънчево, приятно. Може би идва
само в сивотата на проплакалото небе.
Тръгна по пътя си.
По вощеницата, която запали тръгнаха първите капки восък.
Пламъкът обаче заигра, потрепери леко, аха да загасне. Подир туй отново се
извиси, строен, нагоре, все нагоре…
На снимките:
-Детето в храма; свещите
-Един двоен убиец
-„Ламата“ с децата
