Годината е 2007-а. Градът е Ардино. Доктор Абдулазиз е заедно със семейството си у дома. В един момент на вратата му започва да се звъни настойчиво. Лекарят отваря и вижда своя пациентка. 34-годишната жена е бременна в деветия месец. Тя се е подпряла с едната ръка на рамката на вратата. По челото й избиват капки пот. Диша учестено.

- Докторе, раждам!-казва тя.

- Защо не се обади по телефона, защо не викна линейка, защо се реши да дойдеш чак до тук сама?-пита лекарят.

- Аз вярвам само на вас!-отговаря родилката, докато водите й изтичат.

„Беше второто дете на тази жена. Живо и здраво расте", спомня си днес доктор Абдулазиз.

  

1986 година, България. Младият иракчанин Абдулилях Абдулазиз вече е второкурсник в медицинския университет в Пловдив. На шестата година от военния конфликт с Иран, той получава призовка за влизане в армията на родината си. „Отказах да се бия срещу съседите си", споделя 26 години по-късно докторът.

Ирак също се отказва от него. Саддам Хюсеин го лишава от гражданство. Той не стъпва повече в отечеството си, новият му дом се казва България, където създава й семейство. Жена му, с която се запознава още като студент, е лекар. Голямото му дете също учи медицина. „Една война може да ти отнеме документите, не и човешкото, което носиш…", споделя Абдулазиз.

  

„Когато завърших медицина ме разпределиха в Ардинско. Десет години бях селски лекар, джипи в региона. През 1996 г. основахме филиала на спешната помощ в Ардино. Най-добрите ми години, младостта ми мина там. Живях сред хората, сред техните радости, болки, усмивки, сълзи. Бях част от техния бит и те от моя. Хората го заслужават. Трябва да се дава всичко за тях, това е смисълът на професията, реалното отражение на професионалната клетва. Може би това липсва в днешно време-тази бавна и трудоемка пътека на професията. Нещата да започват стъпка по стъпка. Университетът налива темелите, дава знанията, но оттам започва трудното. Реалното приложение на наученото. Пътят от селския лекар до големия специалист в престижното лечебно заведение. Освен знания, всичко опира и до опит. Като общопрактикуващ лекар имах 3000 пациенти. Много от тях възрастни хора, живеещи в труднодостъпни места в Ардинско. Никого от тях не съм пропускал. Имах изработен график, който всеки знаеше и който спазвах стриктно през всички тези години. В кой ден, кои селища ще посещавам. Купих си „Лада Нива". Беше червена, направих й и един голям кръст, символизиращ  медицинската помощ. Оборудвах се с подвижна аптека. Имах хладилна чанта, където да съхранявам пробите, когато се наложи да се взема кръв за изследване. Разполагах с електрокардиограф на батерии, глюкомер за мерене на кръвна захар. Всички разходи бяха за моя сметка при обиколките, но никога не се предавах. Зиме, лете, в сняг, в дъжд-пациентите имаха нужда от мен и аз се отзовавах. Донякъде успявах да достигам с автомобила. Но пътят свършва, а има махали отдалечени по баирите нагоре, на 3-4 километра. Хващах принадлежностите и започвах да крача...

Една зима бе, няма да забравя. Газих през снега, за да достигна до родилка. Жената бе на 38 години. Това щеше да е четвъртата й рожба. Изобщо не бе следила времето за термина си. Така вместо да бъде в болница, трябваше да ражда в домашни условия. Когато отидох, главичката на детето вече се подаваше.

Сега вече ходи на училище. Жив и здрав да е!

 

Спасихме дете наръгано в гърлото от пиян баща

 

Няма да забравя как спасихме живота на дете. Момченцето бе само на 3 години от ардинско село. Плачело, а пияният му баща в желанието си да го накара да спре го наръгал с нож в областта на шията…

Случи се преди много години. Успяхме да го спасим благодарение на съседи на семейството, чули виковете и извикали ни навреме. Подобни спомени ни карат да се усмихваме, дори когато самите ние имаме трудни лични моменти. Посочват ни това, за което си заслужава да живеем, да се трудим, да помагаме-спасеният живот. Това е смисълът на професията.

 

Картичка с „Жив съм, благодаря ви!"

 

Всяка година получавам картичка със съдържание: „Жив съм, благодарение на Вас!".

През 2002 г. мъж от Синчец получил диагноза-цироза в последен стадий. Лекарите в Ямбол, където работил в строителството, му дали 2-3 дни живот. Човекът се прибрал в родното ардинско село, а негови роднини, някои дошли от чужбина, пристигнали за последните му мигове и бъдещото погребение. Близки се свързаха с мен, за да съм го видял за последно. Когато отидох, човекът лежеше, състоянието му бе тежко, а роднините бяха подготвили дори чаршафи за погребението. В корема му се събираше вода. Започнах да я изсмуквам с апарат. Първи ден, втори... Мина седмица, успях да изтегля около 6 литра вода. Човекът започна постепенно да се храни, върна се живецът му. „Даваха му само два дни, минаха десет, какво стана? Поне една година още ще може ли да изкара?!", питаха близките. Започнахме дълго и трудно лечение, за което именно роднините помогнаха доста. Купуваха му от чужбина скъпоструващи лекарства, мъжът спря алкохола и ето до ден-днешен си работи в Ямбол и ми праща картички.

Това е най-добрата школа, най-добрата практика за един млад доктор. Да тръгне от първото стъпало, като селски лекар. Този опит не може да го научи от учебниците, а уважението, чистосърдечната радост на тези хора от планината, че имат медицинско лице до тях-това, убеден съм, няма да го усетят и в най-престижната болница.

 

Живях сред хората, сред техните радости, болки, усмивки, сълзи.

 

Бях част от техния бит и те от моя. Хората го заслужават. Трябва да се дава всичко за тях, това е смисълът на професията, реалното отражение на професионалната клетва. Никога не ме обидиха, не ме нараниха. Некоректност получих за жалост само от някои колеги. Обикаляха по домовете на мои пациенти и им казваха „Азиз си тръгна, затова запиши се при мен". Не бе правилно, но ставаха и такива неща. Вече не съм общопрактикуващ лекар, но все още ме търсят. И аз ходя. Казват по телефона: „Разчитаме на теб". А щом човек се доверява така на друг-последният няма право да го предаде, никога. Длъжен е да направи всичко по силите си за нуждаещия се", завършва доктор Абдулазиз.

За съжаление към настоящия момент около 80 на сто от селата в труднодостъпните райони на страната нямат лекар.

 Жельо МИХОВ

 

Тревожното: Всеки 2-ри с диабет, възрастта пада

 

- Д-р Абдулазиз, вие сте ендокринолог, какви са наблюденията ви относно здравословното състояние на населението в Родопите?

 

- Изключително тревожно. Един прост пример. Миналата седмица открихме диабет на трима мъже под 30 години. Не разполагаме с официална статистика, но по мои наблюдения, всеки втори преминал изследвания в отделението е с преддиабетно състояние или направо с диабет. Това заболяване е с тенденция да се превърне в новия бич за човечеството, като неслучайно и в Европа, и в световен мащаб се обръща толкова много внимание в превенцията му. За огромно съжаление здравната култура на нашенеца игнорира този проблем. Задължително поне веднъж годишно трябва да се правят необходимита изследвания.

Липсата на йод в региона пък го обуславя като епидемичен за заболяванията от гуша. Това също налага изследвания на хормоните на щитовидната жлеза, особено при жените. Трябва да се набляга в менюто на йодирана сол, пресни орехи, морска риба.

- Какви са симптомите, при които човек трябва да реагира и да си направи изследвания за диабет?

- Често уриниране, слабеене, жажда и консумация на много вода. Също така и дисфункция на половата система, изразяваща се в загуба на либидо, ерекция. Но е възможно заболяването да започне и без симптоми. Важно е хората да разберат, че то е лечимо, особено когато е диагностицирано навреме.

- Причините?

- Преди диабетът бе заболяване, което тревожеше предимно хора преминали 50-60 години. Но вече се наблюдава намаляване на възрастовата граница. Това се дължи на огромния стрес, затлъстяване, лошия режим на хранене, прекомерната употреба на алкохол и сладко.

- В такъв случай какво трябва да е менюто?

- Поне два дни в седмицата постно, на трапезата трябва да присъства рибата, повече спорт и движение.

- „Лечението" за по-добро здравеопазване?

- Болниците трябва да инвестират в свои кадри. Да създават програми, с които млади лекари да специализират, да им осигуряват необходимата база, както и  разбира се-добро заплащане. Така веднъж завинаги ще спре миграцията на кадри. Общините също да заделят повече средства. Всяка подобна инвестиции ще се възвърне в пъти.

 

Сградата не прави болницата, а специалистите

 

- Проблемите в малките общини?

- Не е важно дали има работещо здравно заведение в някоя община, а дали то отговаря на изискванията и европейските критерии. Не е важно на колко етажа е сградата, а колко лекари има в нея и какви. Ако по време на операция се наложи намеса на специалист, с когото лечебното заведение не разполага? Какво става тогава? Това е операция и са възможни усложнения. Според мен идеята малките болници да се специализират като модерни спешни центрове е добра. По-добре хората да пътуват, отколкото да рискуват. Също така в отдалечените и труднодостъпни райони може да се въведе подвижна практика на специалисти.

 

Share To:

24rodopi

Post A Comment:

0 comments so far,add yours

Съдържанието на 24smolian.com и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на 24smolian.com, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на 24smolian.com, посочване на източника и добавяне на линк към 24smolian.com.
Използването на графични и видео материали, публикувани в 24smolian.com. е строго забранено. Нарушителите ще бъдат санкционирани с цялата строгост на закона.
24smolian.comне носи отговорност за съдържанието на коментарите под публикациите.
Администраторите на блог-форума запазват правото да ограничават или блокират публикуването им. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.


Родопи Смолян - FACEBOOK I Родопи Смолян - FACEBOOK I Родопи Смолян - FACEBOOK I Родопи Смолян - FACEBOOK I